За изключително притеснителна случка с Бърза помощ разказа водещата на Денят

За извънредно притеснителна преживелица с Бърза помощ описа водещата на „ Денят от близко “ по Българска национална телевизия Мира Добрева в профила си в обществената мрежа Facebook. Инцидентът се е случил пред входа на Националната телевизия. Главен воин е 20-годишно момиче от Афганистан, бежанка. И един екип на Бърза помощ. И, и, и… Още доста други, само че не на последно място един водач, който пуши в колата за спешна помощ, до момента в който зад него се борят за човешки живот.

Ето целия роман на Мира от първо лице: „ Не че не го виждам. Обаче като го срещна, се върша, че не съществува. Лошото. Днес обаче няма да го подмина. Днес едно момиче не умря, тъй като Бог се смили над нея. Не Бърза помощ. Нека Ви опиша. Тя е на 20. Табасум Махбуб, бежанка от Афганистан. Гостува в предаването и след края му потеглиха със сестра си. Пред малкия екран момичето припаднало. Точно на този миг не съм станала очевидец, само че присъствах на протичащото се в идващите 50 минути, които бяха едни от най-ужасяващите в живота ми. Защото виждах по какъв начин пръстите на едно 20-годишно съвсем дете се изкривяват, жилите й се опъват, езикът й се подува, погледът й се обръща.

Не знаех разследване на какво са тези признаци, и през днешния ден не зная. Затова има Спешна здравна помощ. Която би трябвало да знае. И да помогне. Навреме, в случай че е допустимо. Предполагам, че всяка минута е значима, без значение дали става дума за инфаркт, инсулт, злополука, епилептичен пристъп или мозъчен израстък. Чувала съм, че всичко е от голяма важност, даже ситуацията на тялото на потърпевшия. Непознавайки признаците, не смеех да взема момичето в колата си и да го закарам до най-близката болница. Пък и служителите на реда от малкия екран незабавно се обадили на 112 да изпратят кола за спешна помощ. Затова с изключение на да подържа ръката на Табасум, която с изключение на изпружена, изстиваше като камък с всяка минала минута, с изключение на да я завия със сакото си, с изключение на да опитам да й дам малко водичка и да намокря лицето й, не знаех какво друго да направя. Разчитах да го направи Бърза помощ. Час по-скоро.

Този час пълнеше минутите си една връз друга, като изсъхнали ненужни клони

Събраха се хора, всеки даваше едно или друго предложение, само че всички бяхме единомислещи, че би трябвало да се изчака Бърза помощ. Да се забавят, да се забавят… какъв брой да се забавят?! Телевизията е на Орлов мост, което е на 3 минути от ИСУЛ и на 5 минути от Пирогов. Затова чакахме. На 15-та минута се обадихме да разберем къде се намира колата за спешна помощ и да попитаме не е ли добре ние да закараме момичето до ИСУЛ, да вземем за пример. Срязаха ни.

Грубо и надменно с отговора: „ Ще чакате. Навсякъде припадат хора ”. Отнякъде пристигна жена с кученце, сподели че е доктор. Премери пулса на Табасум. Развика се: „ Хора, ще я загубим, няма никакъв пулс! ”. Започна и тя да звъни на Бърза помощ. Представи се със „ Здравейте, аз съм Доктор …, обаждам се за един случай пред малкия екран. ”. И последва списък на случилото се, с повече и професионално пояснение на положението на момичето, което към този момент 40 минути лежи на студената земя. Започнаха да прииждат хора. Един споделя: „ Дайте да я караме! ”, различен – „ Не, не трябва! Ако почине в колата, какво вършим? ”.

Отказвах да допускам, че това, което съм гледала по новините за положението на Спешната помощ у нас, може да е допустимо. Оказа се, че е по-лошо от невъзможното. Хора, то е безнадеждно! На 50 (петдесетата минута) пристигна кола за спешна помощ. Слезе относително млад, с безсърдечен тип парамедик. Разбира се, в трудовия му контракт надали има уговорка „ Безразличието е неприсъщо за хора, които избавят животи ”, само че и да има, надали я е прочел. Пък и урокът по човещина не го написа в нито един учебник. Знаеше, че става въпрос за бежанка. От това или не, не знам, само че нехайството му бе забележително по отношение на обстановката. Каза на припадналото момиче да стане. Всъщност, сподели на сестра й да й каже да стане. Сестрата с учудване изстена: „ Не може! ”. Тогава повелителят на човешки ориси отсъди: „ Добре, щом казвате, ще изкараме носилката ”. Дойде отнякъде различен младок, по-пъргав от преглеждащия, и извади опърпана оранжева носилка. С някакви скърцащи колела. Стори ми се, че ще изтътрузят изнуреното тяло на Табасум. Казаха ни, че ще я прегледат в колата за спешна помощ.

Останахме да чакаме на открито, само че не бяхме готови за това, което щяхме да забележим – водачът на колата за спешна помощ си възпламени цигара! Вътре. В колата за спешна помощ. Докато на задната седалка преглеждаха ЧОВЕК. Дете, което едвам си поема мирис. Но този здрав, прав и явно със здрав бял дроб нечовек, до момента в който разцъкваше нещо на телефона си, пушеше! Пушеше и пушеше!

Няколко секунди гледахме с учудване. Все отново е нужно време да проумееш това. Забравих да Ви кажа, че хората от екипа ми бяха с мен, имам едно 18-годишно момиче – стажант. Точно то отиде страхливо пред отворения прозорец на нечовека и напълно (учудващо и за мен) въздържано и възпитано го попита: „ Извинявайте, не Ви ли е неловко да пушите вътре в колата за спешна помощ? ”. Оня издудна: „ Не`ам къде дру`аде да пуша. ” Тръгнах към него, подготвена да му покажа къде другаде може да пуши. Като ме видя, скри цигарата. Не видях дали я хвърли на улицата. По-важно ми беше положението на момичето. Никой не излезе да ни изясни по какъв начин е, на какво се дължи случилото се. Никой не се извини за забавянето. Закараха Табасум в ИСУЛ. По-късно от сестра й чухме думите: „ Жива е. За друго не ме питайте. България е наш другар и наш избавител. Няма да кажа неприятна дума за български доктор. На Вас благодаря за всичко, което направихте за Табасум, до момента в който пристигна колата за спешна помощ ”…

Много ми е неприятно да пиша това. Всичко, което мисля за българския доктор няма да се промени. Няма да се промени и уверението ми, че здравната система незабавно би трябвало да се промени. Много незабавно! И тъй като нищо от предишното не можем да променим, е добре да знаем, че бъдещето може и да можем. Трябва най-малко да не мълчим… Дори когато сме привикнали да подминаваме лошото… “